Часът е някъде около един след полунощ, а аз пристъпям почти гол по стълбищната площадка пред вратата на семейното жилище.

За протокола…от пълната голота ме делят само едни черни слипове, докато дрехите ми, обувките ми, чорапите ми, шапката ми, раницата ми и две три найлонови торби  се стелят под краката ми като някакъв килим, опънат за тържествени случаи.

Слава Богу, късно е и затова няма почетна рота от съседи, които да видят нелепия ми стриптийз, така че аз се готвя всеки момент да вляза у дома дискретно и незабелязано. Последното обаче няма как да стане, защото автоматичното осветление във входа немилостиво ме показва в цял ръст на будните и бдителни членове на етажната собственост в съседния блок. Ако някой си пада по гледки от типа на „гол почти като сокол“, аз съм неговият човек.

Вдигам найлоновите торби и започвам да събирам в тях разхвърляните единици облекло. Същевременно се питам дали да не сваля и слиповете за по-голяма сигурност и да нахлуя на домашния си адрес тъй, както майка ми ме е родила. Срам ме е, но набирам смелост, посягам неуверено към гащите си, дръпвам ги и…

Защо какво?

…Да, прави сте. Дължа ви обяснение защо съм се съблякъл гол по нощите и притропвам ситно, ситно  като нестинарка пред вратата на семейното жилище, но ще ми отнеме известно време.

Е, добре, де. Тъй и тъй сте дошли тук и щом се интересувате, ще ви разкажа.  Само се настанете удобно. Аз също ще приседна до вас, но не много близо и ще си поприкрия срамотиите с ръка, че да не ви стряскам. И така…

Някъде …

                                                   -2-

…някъде преди около два месеца моят приятел Доктора ме въведе в изкушение. Предложи ми да отида на поклонение с него в Света гора и заедно да обиколим тамошните манастири.

През годините и друг път ми беше предлагал да се включа в такова странстване, но аз все не можех да се реша. Само че този път за негова и за моя изненада му казах  „Добре, де. Идвам с тебе“.

Наложи се да издирвам кръщелното ми свидетелство из цялата къща. Намерих касова бележка от покупка на хляб, прах за пране и щипки за простиране отпреди две години, но …кръщелното беше потънало в дън земя.

Слава Богу, появи се. Беше се забутало между една гаранционна карта на отдавна развалена прахосмукачка и някаква брошура.

Така копието на ценния документ, който доказваше, че съм православен християнин,  беше изпратено до канцеларията на Вселенския патриарх в Истанбул, там молбата ми да бъда допуснат до Света гора беше одобрена и малко след началото на септември започнах да се подготвям за пътешествието.

Като участник в не едно странстване из атонските земи Доктора постоянно ме инструктираше по телефона

„Да си вземеш раница, а не куфар с колелца. Вземи суджук, вземи луканка, вземи консерви, вземи си хляб, сложи си ядки…запаси се, защото манастирската кухня е по-така диетична и храната не е много. И някакво яке пъхни в багажа си, че вечер из манастирите  е студено и може да се простудиш. Туристически обувки също да вземеш, да не тръгнеш с официални обувки или с чехли“

И аз послушно осигурих указаното, което събрано на едно място се оказа доста тежко.

„Какво тук значат няколко килограма багаж пред вярата на човек“

Това за вярата хубаво звучи, но жена ми ме призова и ми връчи нещо като походна аптечка, изпълнена с десетки лекарства. Беше предвидила всевъзможни медицински казуси с мое участие и всички лекове бяха надиплени в кесийки с обяснителни надписи.

Моята пред Бога и пред хората половинка започна търпеливо да ми обяснява кое за какво е.

„Това тук е против разстройство. По два хапченца по три пъти на ден. Това е пък против температура. По две хапчета. Ето това е против болка. Внимателно го виж, това е против обриви. Сложила съм ти и валидол за сърцето, ако стане нещо, недай си Боже. Това е за мазане след нараняване. Имаш и бинт. Марля също. Слагам ти и спрей против насекоми. Това е против претриване. Ето го и лекарството против повръщане. Това е против алергичен шок  след ухапване…ако нещо те ухапе, разделяш мислено задника си или бедрения си мускул на четири зони и биеш инжекцията в дясната горна зона, ясно ли е?“

Каза ми това и ме изгледа с онези ми ти красиви зелени очи, докато моите кафяви зъркели на карпатски елен се подбелиха.

„Чакай, бе жена. Как така ухапвания??? Какви са тия инжекции??? – извиках уплашено аз, а тя ми отвърна, че всичко може да се случи и затова трябва да съм готов на всичко.

Пътешествието още не беше започнало, а аз усетих първите признаци на паника. „Всичко можело да се случи“

Тъй де. Има ли изобщо мъж, който може да запази присъствие на духа в момента, когато стане ясно, че собствената му жена вярва, че в следващите четири дни той ще вдигне температура, ще го втресе, ще се натрови, ще бъде ухапан от кръвожадни зверове и люто ранен, ще оповръща цял полуостров, ще се наака до шия и изобщо ще бъде застигнат от най-тежки застрахователни събития, пък накрая ще трябва и да се самоинжектира в задницата. В горната и дясна част, ако трябва да бъдем точни.

Как няма да затракам със зъби от ужас.

Айде, още една голяма торба с лекарства и раницата се поопъна. Пък когато сложих в нея и дрехи за четири дни…ами, тя натежа като стара желязна котва. И тази единадесет килограмова  гърбица трябваше да я нося аз.

                                                  -3-

Събрахме се всички участници в нашата атонска експедиция в състав Отеца, Доктора, Бизнесмена, Консултанта и вашият покорен слуга.

Моята раница естествено се оказа най-голяма и най-тежка. А освен нея на врата ми висяха солиден фотоапарат и кожена чанта „диагоналка“ с документи, пари и тефтер.

Спътниците ми леко се ококориха, щом видяха какво чудо съм помъкнал връз плещите си, но възпитано замълчаха.  Изпитах леко съмнение, че се чудят на какво всъщност им мязам. На дръгливо магаре или на издухана камила?

Натоварихме се на колата  и с божията благословия мисията ни започна. Маршрутът ни премина през какви ли не родни градове и села, но от тях не видях много, защото те си стояха сгушени в тъмното. Уличното им осветление…

…улично осветление? Стига буржоазни глезотии, бе!!!

На повечето места беше тъмно и невидимо.

През цялото това пътуване джипиесът прегракна от призиви да завиваме наляво или надясно, но шофьорът си караше както си знае. Така, де. Няма някакъв джипиес да ни се отваря. Я, млък!!!

На ГКПП „Маказа“ минахме бързо като през пит стоп във Формула 1. Подадохме на българския граничар личните си карти, той ги погледна, предаде ги на гръцкия си колега зад гърба му, той пък ни ги върна и …ето, ни нас в Гърция.

Мисля да ви спестя подробности за самото пътуване, защото по гръцките магистрали няма нищо интересно. Само хубав асфалт, добра маркировка, многобройни пътни знаци и указателни табели, силно осветление в доста участъци и никакви бензиностанции. За да заредим газ, отбихме малко след Кавала в някакво селце и след известно време стигнахме до Уранополи.

                                                  -4-

Беше към 4 часа сутринта. Спряхме до старата каменна кула на пристанището и започнахме да се чешем по главите. Зер какво да правим до 7.30?

Аз пъргаво се отдадох на интелектуални занимания. Започнах да чета някакъв билборд, надписите по който осведомяваха, че Македония е гръцка, но съгласете се, че би било загуба на време всички в хор да сричаме три часа и половина тази информация.

Затова потърсихме място за паркиране в някакви вътрешни улички, спряхме до една изоставена къща, поспахме малко в колата и когато местните жители запърпориха с личните си трактори, за да отидат да обработват лозята и маслините си край Уранополи, ние се събудихме.

Всеки разтвори раниците си и оттам наизскачаха разни сандвичи и бутилки с вода.

Бизнесмена понечи да утоли жаждата си, грабна си бутилката, удари един здрав гълток и подскочи като ударен от ток…или като ужилен от пчела.

Слава Богу, не беше получил мускулен спазъм, а се оказа, че вместо да вземе със себе бутилка с минерална вода, е грабнал люта ракия.

Мдаа…така да се каже, не ни тръгна по вода.

Малко по-късно се отправихме към мястото, където се издават „визите“ за Света гора. А там беше стълпотворение.

Не бяхме единствените, защото десетки млади и стари поклонници от всички православни страни по света бяха изпълнили улиците на градчето и като нас крачеха в същата посока.

Честно казано, издаването на моя персонален „ Еидикон диамонитирион“ отне около две минутки.

Строгото длъжностно лице огледа личната ми карта, леко се напрегна от снимката ми в нея, после ми хвърли бърз поглед и  ме попита дали аз съм Тодоро, отвърнах му с едно любезно „Ъхъ, Тодоро“  , пък той равнодушно ме осведоми „Тодоро, туенти файф юро“ Връчих му двадесет и пет евро и човекът ми подаде  разрешителното за посещение на манастира „Зограф“. Пито, платено.

Хм, само Тодоро не бяха ме наричали в този мой живот.

Взех си документа, в който грижливо и черно на бяло беше записано, че съм „христианос ортодокс“, демек православен християнин и че имам право да пребивавам в Света гора четири дни.

А под всичко това бяха положени подписите на четири вероятно много важни фигури за православието, които незнайно защо гарантираха за мен, че мога да вляза в светите земи.

Възрадвах се някак от туй благоволение.

И после с други тълпи богомолци закрачихме към пристанището, където се оформяше малък митинг. Стотици хора очакваха своите корабчета, морски таксита или ферибот.

Пък като грейна онова ми ти слънце, като се обагри в розово тоя ми ти залив, че като защраках с фотоапарата и с телефона, че като започнах да засипвам жена ми със снимки. Остави се.

Още там на брега стана ясно, че е хубаво пътешественикът да си направи предварителна резервация за корабче, защото иначе виси като прани гащи на брега и чака ферибот, който идва чак по обяд.

А нашият водач, Отчето, Господ да го поживи, предвидливо беше запазил места и ни оставаше само да си купим билети, за да се качим на борда.

Пред трапа капитанът на плавателния съд направи проверка на разрешителните ни, качихме се на борда и след малко се отлепихме от брега.

Уранополи остана зад гърба ни, а ние се залюшкахме по вълните.

                                           -5-

Света гора. Градината на Богородица. Ей, така изведнъж от морето изникват някакви стръмни склонове  Осеяни с камъни, маслинови градини, лозя, храсти, треви, гори и всичко това напечено от слънцето. А някъде там в далечината се извисява връх Атон. 2033 метра височина. Далеч в дясно е Ситония, вторият ръкав на полуостров Халкидики, а зад него би трябвало да е третият…

Уффф, че ги занареждах досадно тия географски подробности. Потърсете информация в Гугъл, а аз да карам по същество.

Корабът стигна бързичко до малкия пристан Йоаница, скокнахме на брега и…

Вече бяхме в Света гора.

Нямаше тържествена церемония, нямаше комисия по посрещането, не чухме и топовни салюти, нито пък се строи почетна гвардейска рота. Предполагам, че не сме представлявали интерес дори и за зарганите и ципурите в залива.

Аз, пак пощръклях и защраках като луд с фотоапарата. И като размахах онзи ми ти смартфон. Че като забълвах кадри в Инстаграм и Туитър…

Май събрах внушителните два лайка. А може би един…или нито един?

Ами, да…то, пък кой ли от моите роднини, приятели и последователи се интересува от манастири, че чак да харесва снимките.

Единственият интелектуалец сред близките ми е баща ми. Близо петдесет години учи английски език и е научил само „Дис ис йор хандбаг. Ис дис йор хандбаг?“ Ама, той не ползва смартфон и няма профил в социалните мрежи.

Прощавайте докъде бях стигнал? Доникъде.

Брей, Отчето, Бизнесмена, Доктора и Консултанта вече качваха възвишенията към Зографски манастир, а аз още снимах каменни кули и маслинови дървета около пристана Йоаница.

Бягайте, да бягаме крачета. Лелей, колко тежи тази раница. И тоз фотоапарат ми скъса врата. И чантата диагоналка /дис ис май хандбаг/  ме опъва като юзда.

Направо мязах на кираджийска кранта в този момент. Че и пръхтях по същия начин.

Настигнах групата.

Бая пъплене по виещия се път падна. Сегиз тогиз виждахме малки табели, които показваха в каква посока се намира Зографски манастир, но колко разстояние оставаше до него, нямахме никаква представа.

В началото на този дневен поход бяхме бодри и весели, после само весели, а накрая рухнахме край някакъв малък параклис, където добър човек беше поставил маса и пейка. И от раниците пак хвръкнаха храни и напитки, пък замезихме с каквото Бог дал.

Изобщо не ни се тръгваше, но до обяд трябваше да сме в манастира, че да ни впишат в списъка на посетителите. Затова щем не щем пак запъплихме нагоре.

И въпреки, че изгълтах на едри залци част от припасите си, раницата ми някак странно беше станала по-тежка.

Ще ви споделя нещо, но обещайте да не ми се смеете. Имам налудничавия навик да събирам камъчета от разни места. Пък по Света гора имаше какви ли не образци. Бели, розови, сиви, обли, ръбати, всякакви цветове и форми. И аз събирах ли събирах и неусетно раницата ми стана тежка като воденичен камък.

Какъв идиот съм. Хората колекционират луксозни автомобили, скъпи часовници или бижута , аз камъни от баирите. Срам ме е от мен. Но млъкни сърце.

В един момент бях пак поизостанал, за да направя около стотина кадъра на един особено интересен каменен параклис и чух зад гърба ми да спира камион. От кабината му ми махна някакъв монах. Покани ме със знаци да се кача при него.

Попитах го с моя оскъден английски дали не може да вземем и приятелите ми, които са ей там някъде напред и божият служител ми отвърна също на английски, че ще ги вземе.

Метнах се при монаха, а той любезно ми запита откъде идвам. Когато му казах, че съм от България, той се разсмя и рече „А защо тогава не си говорим на български, ами на английски“

И се оказа, че говори повече от прилично български език.  Оказа се, че е родом от Молдова и служи на Бога в Зографския манастир.

Стигнахме до останалите четирима от експедицията и когато спряхме до тях, пък аз отворих вратата на кабината и ги поканих да се качат, те първо се пооблещиха, че ме виждат там, ама после пъргаво се присъединиха.

С Божията помощ или ако щете с манастирския камион започнахме направо да топим разстоянието до манастира.

След малко някъде високо на един хълм видяхме една красива църква. Попитах монаха с шофьорска книжка дали това е Светата обител, която търсим, а той само се позасмя и посочи в обратната посока.

Какво да ви кажа за първото си впечатление. Манастирът Зограф е по-величествен от представата ви за величествен. Пътят се изви около него, минахме покрай някакви солидни каменни зидове с лика на Свети Георги и се озовахме на нещо малък площад, а за него беше самият манастир.

Не знам как е по други места по света, но тук в Света гора пътешествениците първо отиват при архондарикия, чиито задължения включват приема на гостите.

И тъй както бяхме уморени, прашни и потни, човекът ни поздрави с добре дошли, отсипа ни по една чаша студена вода, сервира ни локум и добави по една малка чашка с мента.

Еееххх, че вкусно беше. Трудно ми е да ви обясня как стана тъй , че изпих две чаши с мента, но го направих.

След лекото алкохолно опиянение, което ме обзе, все пак успях да впиша името си в списъците с посетителите на манастира.

А после ни настаниха в отредената за нас стая и ни поканиха на обяд.

Манастирската трапеза беше голямо помещение, по чиято дължина бяха опънати два реда маси, а покрай тях по два реда пейки.

Игуменът благослови храната, на едната редица от маси седнаха монасите, а на другата ние и обядът започна.

Леща, сух хляб, вода и ябълки. Дребни по размер ябълки. И едро нарязан лук в лещата. И кана с вода. Докато ги преглъщахме, един монах четеше някакъв библейски текст. За добро храносмилане или за размисъл, кой знае

След десетина минути игуменът се нахрани, чу се звън и светиня му се отправи към изхода, след него монасите и ние също. Хапнахме по-скоро леко, отколкото богато. Да ме прости Господ, ама останах гладен.

Казаха ни да си починем, ако сме изморени и в пет часа да се включим във вечернята.

Бизнесмена като човек, свикнал да планира всичко до последния детайл, веднага попита Отчето

„Отче, значи в пет часа е вечерята, тъй ли?“

А нашият водач страдалчески изпъшка, прекръсти се и отговори.

„Не. Не вечерята е в пет часа, а вечернята…Вечерната служба“

Бизнесмена се опита да изрази възторг от този факт, ама не му се получи. Нека не се лъжем. И на мен не ми се получи. То едно е да си гладен като карпатски вълк и да чакаш вечеря, а друго е да разбереш, че се задава вечерня.

Отмихме праха и умората, подремнахме малко и дочакахме вечерната служба.

Дълъг, тържествен и продължителен ритуал се оказа общо взето. Пеенето на някои отци беше вдъхновяващо, признавам си.

А начинът, по който някои монаси правеха кръстния знак, пък беше доста необичаен.

Приклекване, десницата им докосва мраморния под, после сякаш загребва нещо и едва тогава монахът се изправя и се прекръства.

Амин.

А как мъдро е подредено всичко, а? Вечерня и после вечеря.

Пак леща, сух хляб и ябълки. И вода, разбира се. А Доктора дори си взе чесън от масата на монасите. За научни изследвания, навярно. Има няма две глави заминаха за проучвания.

То, не е като да хрупаш рутинно скилидите в Бургас. Благословен чесън беше туй…но пък си миришеше като нашенския.

И игуменът пак се нахрани бързо, стана и се възнесе навън, а ние след него за още една служба в храма. Пак ни спасиха от преяждане. Ама, не ме нещо, но лещата май беше онази от обяд.

На двора някакви котки се сбиха с ужасяващо пронизителни писъци. Един монах се спусна към тях с тояжката си в ръце, но някакъв поклонник благо му рече на гръцки да не бие животинките и накрая добави „Филия, филия“, демек не с бой, а с любов да се отнасял с тях. А монахът отвърна пак на гръцки, че котките създават „Мегали проблем“, демек голям проблем.

Да, де. Не знам наистина гръцки, но предполагам, че точно това си говореха. Но все пак не съм сигурен и напълно е възможно да си се обменяли сведения за нивото на река Дунав сантиметри, а не да са обсъждали манастирските котки.

Един от монасите търпеливо се зае с просвещението ни.

Вкара ни в малка църква. Настани се на един от малките тронове, ние насядахме около него и започна да ни разказва разни чудни неща.

Първо ни обясни какво правят братята от манастира през деня.

Общо взето ако не се молят в храма, се молят в килиите си, а в останалото време вършат куп други неща. Има лозя, има маслинови гори, трябва да се потягат килии, църкви, параклиси, стени.

Всеки от тях си има свое служение и лично поръчение. Дори на Нова година, на Васильовден игуменът им раздавал не подаръци, а годишните задачи. Дали е казал на този сладкодумен монах.

„В лето 2018  ти ще отговаряш за просвещението на гостите. И търпеливо ще им обясняваш всичко, братко“

Не е работа за всеки. То и затова са само трийсетина монаха в Зографски манастир. А някога са били около 350 без работниците. Но добре че са тридесет, защото паднат ли под седем души и манастирът ще стане гръцки. По този начин в миналото сме загубили Хилендарския манастир, който в момента е сръбски. Но това е друга история.

Христовият войн с плътен и дълбок глас ни обясни, че църквата, в която се намираме, е построена с пари на хаджи Вълчо, братът на Паисий Хилендарски. Че същият е построил със свои средства и огромното няколко етажно крило с множество килии и затова го наричат „Банското крило“, по името на родния му град Банско.

После ни разказа историята на три чудодейни икони, разположени на метър два от нас.

Първо ни посочи икона на Свети Георги. Християните, които идвали в светата обител, я считали за чудодейна, но един ден пристигнал някакъв военен и скръцнал със зъби. Казал нещо от типа на „Ха!!! Я, не се излагайте!!! Това ли ви е прословутата икона???“ и я натиснал с палеца си и го завъртял върху нея. Не вярвал офицерът, ама пръстът му залепнал и за да го отлепи, загубил кожата си…която и до днес стои върху иконата…

Вгледах се аз и видях някакво особено покритие до лика на светията. За всеки случай свих ръцете си в юмрук, че да не пипна нещо, което не трябва. Вие ако искате вярвайте, ако искате не вярвайте, но ви съветвам да не пипате нищо в храмовете из Света гора.

А монахът продължи с чудноватите истории.

Посочи ни и друга икона, наречена „Пожарната“. Преди две години по време на големите изпепеляващи пожари в Света гора, когато гори и вековни сгради се превръщали в пепел, точно тогава монасите тръгнали към пламъците, които бушували само на около два километра от манастира и се помолили на Бог, на Света Богородица и на Свети Георги, а после се прибрали зад каменните стени на манастира и продължили да се молят. По време на тези молитви за спасение носели точно тази малка икона.

Вечерта заплющял такъв страшен порой, че изгасил пожара до последното огънче.

Каза ни монахът това и ни огледа, а ние замълчахме. Аз за всеки случай забих поглед в каменния под, че да не би с идиотското си изражение да разгневя някой светец. Де да знам дали няма да изтълкуват гримасите ми като обида.

Третата чудодейна икона се оказа свързана с висш офицер от кипърската армия. Ей, тия военни нямат ли си учения, ами само тук щъкат из Атон – ми идеше да питам, но после се сетих, че Свети Георги освен на овчарите е покровител и на армията и нещата леко ми се изясниха.

Та, този кипърец когато бил млад офицер, посетил Зографски манастир и видял, че в него няма икона на Богородица или по-точно икона, свързана с Успение Богородично.

Затова в едни хубав ден слязъл на пристана в Йоаница, а в ръцете си държал огромна икона, която искал да дари на братята монаси.

Тръгнал в жегата нагоре по пътя и някъде по средата на разстоянието буквално грохнал от умора. Легнал да почине, унесъл се и заспал.

Когато се събудил, иконата, изобразяваща Успение Богородично, била изчезнала. Разстроил се военният, продължил към манастира, там излял душата си пред монасите, казал им, че съжалява затова, че не могъл да опази иконата, но…братята я открили вътре в църквата до иконостаса. По някакъв необичаен начин тя се озовала там.

Рече ни това монахът и пак ни изгледа, а аз отново сведох глава към пода. Ами, не можах да изобразя възхита и се засрамих от своето тъпоглавие, та затуй не погледнах отчето в очите.

Е, какво пък. Някои хора вярват в чудеса. А други хора вярват, че българинът предпочита стабилност вместо пълен хладилник. Ние пък…ами, ние петимата само гледахме към пода.

Монахът не се ядоса или обиди от нашето мълчание и неверие. Просто ни предложи да видим „История славянобългарска“, изправи се и тръгна към едно от крилата на манастира. Изкачихме някакви стълби, влязохме в една зала, той отвори една стара врата и в стъклена витрина видяхме книгата, която е пробудила българите от мъртвешкия сън.

Петимата пак замлъкнахме, но сега беше по-различно. Какво можехме да кажем.

Уж малка книга…със ситно изписани страници, а е сторила толкова много за всички нас.

До нея в друга стъклена витрина видяхме някакъв златист флаг. Оказа се, че е бил оставен там преди около 500 години. Принадлежал е на молдовски владетел, който повел своите близо  6000 войници в битка срещу около 70 000 турци. В нощта преди да кръстосат мечове се молил непрестанно на Свети Георги за помощ. Молил му се коренопреклонно да стори невъзможното и да му помогне да победи.

И на сутринта там, на бойното поле двете армии се сблъскали страшно и случилото се останало в историята като „Битката при Васлуй“ . Хронистите разказват, че 6000 молдовци разбили десетократно по-многочислените турски войски. Попиляли ги и пленили дори техния военачалник. Но има един особен момент в историята.

Когато довели пленения турски предводител пред молдовския войвода, той подал сабята си и поискал да му покажат онзи войн на снежно бял кон, който посичал турците безмилостно със своя меч.

Войводата му казал, че няма такъв войн сред неговите бойци, но после се замислил.

Кой бил този неизвестен майстор на меча и непобедим конник, посякъл стотици турци, увлякъл след себе си всички молдовци, повел ги към победа и накрая сякаш се стопил в нищото?

Единственият възможен отговор бил – Свети Георги. Молдовският войвода явно получил помощта на светеца, комуто се молил. Затова потеглил от своето владение, дошъл в Света Гора, построил една голяма каменна кула на пристана в Йоаница, а след това оставил своето бойно знаме в Зографски манастир.

И днес тук идват християни от Молдова, за да се поклонят пред този победеносен пряпорец и да се помолят на Свети Георги да стори невъзможното за тях.

Аз също се помолих за разни неща пред това знаме.

На сутринта пак се включихме в службата църквата…ама, не сме взели дейно участие в ритуала, де. Само слушахме със сведени глави, а …хм…по едно време ми направи впечатление, че главата на Бизнесмена стои прекалено дълго сведена надолу към пода.

След службата го попитах.

„Абе, ти …хм…ти моли ли се или спа“

А той хем смирено хем някак жизнерадостно ми отвърна „Ами, първо се молих, после съм позадрямал“

Стига сте се възмущавали лицемери. И вие да станете в четири часа сутринта за служба и вие да седнете в полумрака , а край вас напевно и мелодично да припяват хорово гласовити монаси, ами тогава и вие може да се унесете в …мисли за смисъла на живота и да задремете малко. Разбирам го добре човека. И аз на моменти свеждах по-така продължително глава.

Не закусихме, а направо тръгнахме към следващия манастир. Ватопед.

                                                 -6-

6.6 км. през пресечена местност по пътека с набити камъни и по чакълести пътища.

Е, отклонихме се по някакъв изоставен път, но след около два километра ни стана ясно, че се движим в грешна посока, на всичкото отгоре чухме вой на чакали и това ни изпрати ясно  послание, че наближаваме зона, в която не се мяркат хора.

Свърнахме обратно.

Тъй стигнахме до един стар каменен знак, върху който имаше дървен кръст и седнахме да починем, че бая пот бяхме пролели, а излезе хладен вятър. На това място свършваше територията на Зографски манастир.

И айде, пак наизвадихме дисагите с храна.

Всичко това било съградено през 1818 год от стареца Виктор гласеше един надпис, изсечен в камъка.

Господ да закриля душата ти старче, мислех си аз, докато стоях на каменния перваз и дъвчех някаква луканка, изскокнала от бездънната ми раница.

И пак на път.

Неусетно се оказа, че сме изкачили високото и вече слизаме  надолу към брега. В не един момент имаше риск спускането да премине в търкаляне, но някак останахме на крака. И след безкрайно лъкатушене по тесни каменисти пътеки се появи гледка към голям залив. И там на брега на ярко синьото море и под ярко синьото небе стоеше огромен манастир. Ватопед

„Вато педи…момчето в тръните“ – обясни ми моят любознателен приятел Доктора. Този човек всичко знае.

Легендата разказва, че огромна морска вълна буквално грабнала невръстния син на императора от палубата на кораба и го отнесла в лепкавите си прегръдки. Ужасеният екипаж се втурнал да търси детето. И след време го открили захвърлено на пуст бряг. В тръните.

В знак на благодарност към Господ и към Света Богородица императорът построил манастира Ватопед.

И мащабите му са точно такива. Императорски. А храмовете в него са стъписващо пищни и богати.

Ние първо се свлякохме като пребити след похода си на брега. Дори полежахме малко върху каменистия плаж и си починахме край морето. Каменист плаж ли?

Мда…един побъркан колекционер пъхна в своята раница няколко обли мраморни камъка и тя натежа кажи речи с килограм.

Не, аз наистина съм идиот. Сам си увеличавам товара. Така натежа, че не е за разказване. Чувал съм за християни, които се самобичуват, ама да се товарят с камъни като добичета, ами не знам…току виж съм стана основател на някакъв орден.

Пристъпихме в двора на Ватопед и там ни посрещна един цивилно облечен човек, който носеше огромен леген с ябълкови резени и любезно ни подаде от тях. Изстудени, обелени и сладки. Сториха ми се божествено вкусни след цялото това странстване.

Изкарах фотоапарата, за да снимам едни особено красиви стенописи, но тозчас изникна един монах и ме порица строго.

Извиних му се, но останах с впечатление, че извинението ми не беше прието. Сигурно защото запазих снимките.

После същият монах ни покани да влезем в църквата и ни разказа за светите мощи, които са положени там, дори ни показа част от тях.

Поогледа ни монахът и рече „Ей, тук на десния клир е пял Йоан Златоуст“

Не думай. Че той нали е бил наше момче, уж…българче!!!

После ни разведе из църквата и ни разказа за няколко важни за манастира икони. Обясни ни, че едната от тях имала огромна сила. Преди векове една императрица дошла от Константинопол на брега на Света гора и поискала да стъпи в „Градината на Богородица“.

Всички я умолявали да не прави това светотатство, припомняли и, че на това място женски крак не може да стъпи, но владетелката се заинатила и твърдо заявила, че тя не е коя да е жена, а императрицата и затова ще ходи, където реши.

Ами, че тя и жена ми е същата. Не спря да критикува забраната , която не допуска присъствието на жени в Атон. Казах и че не може, а тя едно си знае „Откъде накъде…каква е това ограничение…какво като съм жена, защо не мога да отида и аз. Това е обида и дискриминация“

Брей, жена ми се държи като съща императрица, но…нека не се отклонявам от историята.

И тъй жената, но не моята, а на василевса слязла от кораба, понечила да стъпи на брега, но някаква сила и попречила…пробвала и пробвала, но не могла да направи дори една крачка.

Това е историята , а свидетелството за нея  е една голяма икона и един стенопис. Ако правилно съм чул монаха, иконата се наричаше „андифонитрия“, а може името и да е било съвсем друго.

Ако позволите, ще ви разкажа още една история.

Пак за икона на Света Богородица. Различното в нея беше едно тъмночервено петно. Някога, преди векове един монах получил умопомрачение и забил нож в иконата и тя прокървила, а монахът ослепял. За да получи опрощение, той три години ден и нощ се молел на колене пред иконата. Накрая Света Богородица се смилила заради неговото разкаяние, той си върнал зрението, но ръката му останал парализирана до края на дните му.

Ръката на този грешник векове се пази в манастира, черна и изсъхнала, а останалата част от тялото му отдавна е изгнила.

Дори доскоро стояла в една витрина, но поклонниците си я взимали, за да я разглеждат обстойно и затова от управата на манастира я прибрали на сигурно място.

Това ни разказа монахът, а аз нервно пипнах ръката си, с която щраках с фотоапарата, за да направя непозволените снимки на стенописите.

Дано моето деяние не е било изтълкувано като посегателство и богохулство. Ами, пръстите се мърдаха, кожата не беше черна…май ми се размина.

Света Богородице, прости ми, че снимах като бесен.

Тръгнахме пак на път. Следващата ни цел беше манастирът Пантократор.

                                                    -7-

Пред портите на Ватопед се качихме на някакъв микробус, шофиран от монах. Той ни каза, че ще ни отведе до Пантократор за 65 евро или ако ни е много, ще ни остави на някакъв разклон срещу 20 евро. И ние естествено избрахме по-евтината оферта. Явно Съдбата ни беше приготвила поредното доказателство, че евтиното винаги излиза по-скъпо.

Монахът караше доста рисково. Държеше в дясната си ръка мобилен телефон, дърдореше непрестанно, а с лявата въртеше волана…с коя ръка превключваше скоростите, един Господ знае. Ама няколко завоя ги взе така страшно, че ни изблещи. Направо беше като онази монахиня с раздрънкания ситроен от филмите с полицаите от Сен Тропе.

След двайсетина минути ни стовари на някакво възвишение, остави ни там, пък после изчезна в облак прах. А ние тръгнахме…

Поне три часа, а може би и повече се виехме по някакви каменисти и прашни пътища. Да, имаше живописни гледки, красиви заливчета, лозя, маслинени градини, трънаци, гори, хълмове и жега, жега, жега. Отчето почна да замята крак. Бизнесменът грохна и на няколко пъти ни укори, че не сме приели офертата „доставка на пътешественици от врата на врата срещу 65 евро“

„На човек се пада по 13 евро, какво толкоз“ – изчисляваше Бизнесмена, а ние скръндзите ни ниедни плюехме прах от пресъхналите си усти. Сто пъти съжалихме, че не платихме тази сума. Щяхме отдавна да сме в Пантократор. А сега…на ти на тебе скитане.

Уф, бе!!! Тая моя раница с тия луканки, консерви и камъни ми скъса врата. То се не трае вече.

Мина време, изпълнено с пъплене надолу и нагоре. Връх Атон беше обвит с облаци, а ние мокри от пот. На някакъв завой пак наизкарахме храна и тъй на крак похапнахме. Аз отворих някаква рибна консерва, че като пръсна, целият станах в доматено рибени петна. Но на кого му пука. Вървях и си миришех на гнили рибешки черва и ми беше все едно. А камъните в раницата потракваха на гърба ми.

Вече не ни се вярваше, че ще стигнем, но стигнахме. Спуснахме се през някакви огромни маслинени градини и видяхме два манастира. Един, разположен на брега на морето и втори нависоко по склона към някакъв връх.

Доктора компетентно обясни, че онази обител, ей там на високото е нашата цел. Изпъшкахме страдалчески. Беше ясно,че са ни нужни поне още два три часа пъплене, а ние нямахме никакви сили. Идеше ми да си зарежа раницата, но изпружих врат и продължих с моите другари в това пътешествие.

Подминахме манастира на брега и с преплитане на крака започнахме да катерим склона. И в този момент срещу нас изникна един голям джип. В него двама монаси. Спряхме ги и ги попитахме дали това нависокото е манастирът Пантократор, пък те усмихнато ни казаха, че сме го подминали. Демек да се връщаме обратно.

Доктора ни лук ял ни лук мирисал тръгна пръв във вярната посока и ни обясни, че трябва да побързаме. Ей, че пъргав човек. А само допреди малко ни водеше към върха. Как тъй става, че аз все отзад вися бе!!! И този фотоапарат тежи един тон.

Влязохме в Пантократор, но не през официалния му вход, а през някаква порта, край която работници редяха каменни плочи по земята и по стените.

Няма да ви досаждам с охкане и ахкане, но само ще ви кажа, че този манастир ми се стори много красив. Двора му изглеждаше като благословено кътче. Чисто, подредено, греещо. Каменни плочи под краката ни, червеникави тухли по стените, засадени портокалови дръвчета, монаси и поклонници кротко се разхождат тук там.

И айде пак при архондарикия за чаша вода, локум и вписване на имената ни в книгата за посетителите.

Монахът ни заведе до стаята ни, но в нея на едно от леглата спеше юнашки полугол мъж. Ние нахлухме като завоеватели, вдигнахме шум, разхвърляхме багажи…после другите излязоха да опознаят териорията, непознатият се събуди и понеже бях останал само аз в стаята, ами запознахме се

Защо го заговорих на руски ли? Защото си личеше откъде е. С тази сламеноруса коса и с тази славянска физиономия беше ясно, че е със сигурност говори руски език.

Саша ми сподели, че е от Самара. Каза ми, че живеел близо до Тверски манастир, където монахините едно време ушили и извезали знамето на българските опълченци.

И от историята продължихме да си хортуваме за днешните времена. Саша разказа, че е идвал на почивка в България, дори миналото лято жена му и дъщеря му били в Свети Влас. И не знам защо, ама аз взех, че изтърсих нещо от типа на „Казват, че над 300 000 руснаци са си купили жилища по нашето Черноморие“, а той отвърна.

„Ами, да. Бягат“

Хм..зачудих се как да реагирам. Знам ли…Ще взема да кажа нещо против Путин и току виж ме пръсне с малко „Новичок“, че да ми дойде акъл в празната глава.

Затуй предпазливо казах „Пък в българските медии обясняват, че хората в Русия са доволни от Путин и от управлението му“, а Саша ме изгледа смръщено.

Казах си „Ей, сега ще изкара флакона с „Новичок“ или някоя граната“ и се приготвих да скоча под леглото, но той въздъхна и рече

„В Русия е лошо. Путин и Медведев ни продадоха на жидовете. Който е против Путин е или вече в чужбина, или е в затвора или е …убит“

Какво можех да отговоря на това. Виждахме се за първи път с този човек, а той ми говори такива неща. За да разведря тягостната атмосфера, попитах Саша какво търси в Света гора и той се оживи.

Бил тук за пети път. Обикалял из манастирите, но също така посещавал и самотни монаси из разни скитове и малки параклиси. Препоръча ми да потърся стареца отшелник Гавраил, който живеел самичък край някакъв малък параклис преди столицата на Света гора Кареа.

Какво? Не сте чували, че Кареа е столица на Света гора?

Спокойно де. Аз също не знаех тази подробност до това лято. Ще ви разкажа за това място, но по-късно.

Следобедът се изниза и настана време за….правилно…за вечерня, за служба.

За първи път чух църковна служба на гръцки език. Не ми се сърдете, но ми хареса. Пеенето на монасите звучеше много тържествено, но и същевременно отдадено, смирено и …някак одухотворяващо.

И в моментите, когато няколко от монасите едновременно изпяваха с много чувство „Кирие Илеас Му“ и повтаряха това напевно, но и бързо …се получаваше нещо като „Кириелейсму“…и този напев беше толкова хубав.

А Бизнесмена като човек, държащ на подробностите плахо попита „Абе, кой е тоя Кирилейшо, дето постоянно пеят за него“

Аз бързо му обясних, че не е Кирилейшо, а Хорейшио като онзи от „Престъпления в Маями“ и предприемачът за момент се обърка, но бързо разбра, че

-първо го лъжа

-второ – не съм надежден извор на информация

-трето – в храма не се говори по време на служба

Тогаз нашето Отче изпъшка страдалчески, прекръсти се, промълви нещо беззвучно от типа на „Защо ме наказа Господи с тоя белокосия едногърб камил“ /туй се отнасяше за мен/  и обясни шепнешком на любопитния български бизнесмен „Не е Кирилейшо, а е „Кирие Илеас Му“ и означава „Господи, помилуй“ на гръцки

Аааа – отвърна Бизнесмена, а аз осъзнах за милионен път, че дебелашките ми шеги са голям грях.

В следващите десетина минути се молих Богу горещо за опрощение.

Службата привърши и всички се изнесохме навън към трапезата.

На влизане видях, че има някакъв телевизионен екип, който запечатваше момента.

Оказа се залата за хранене е огромно, пищно украсено със стенописи помещение. А вечерята беше…хм…богата салата от домати и краставици, кана с вино, кана с вода, голяма червена ябълка и риба с доматен сос. И затракаха вилиците по чиниите и …чак тогава видях стенописите. Някой от тях изразяваха благочестиви деяния на светци, но в други картини разпознах себе си. Картини от страшния съд. Видях себе си точно там. Ами, да…къде другаде да сме ние журналистите, ако не сред грешниците.

То, той и тъй батак, ами я да си сипя чаша вино. Я, още една чаша…ей, отпуснах се и мислите ми станаха някак по-така хубави. За трета чаша не остана време, защото се чу лек звън и игуменът даде знак, че е приключил с вечерята, затуй се изнесе навън, последван от братята монаси. Настанахме и ние.

Когато излязохме от трапезата, встрани от двете крила на вратата в поклон бяха застинали общо шестима монаси. А телевизионният екип снимаше ли снимаше. Опитах се да изобразя благочестива физиономия, но във филма най-вероятно съм бил увековечен с традиционното си малоумно изражение. Какво да се прави. Не съм фотогеничен и туй то.

И все пак за първи път видях свят човек да се кланя на мен. Не специално на мен, но и на мен. Че, то какво излиза? Че и ний сме дали нещо на света, а? Ето, кланят ни се.

И бегом в църквата за втората част от службата. Пак изкараха някакви мощи, пак запяха, а богомолците се кръстеха с упование и вяра, пък целуваха икона след икона. Аз също.

Оказа се, че се кланяме и прекръстваме пред частици от мощите на Свети Константин и Елена, късче от дрехата на Христос, частица от тялото на Свети Андрей Първозвани. И още и още…

По някое време излязох навън на двора. После и извън манастира…чак до брега. Денят приключваше.

По-късно видях Саша и той ме покани на чаша чай. Изкара някакъв шоколад и очите ми светнаха. Продължихме да си говорим с него за българо-руските състояния. До нас се доближи още един руснак и се включи в разговора. Каза, че идвал от Мегали лавра и там го нахапали дървениците…

Моляяяяяя??? Какви дървеници??? Че ние на другия ден отивахме точно там.

Ами, надявай се да те отмине – отвърна с усмивка руснакът, а аз се спихнах.

После добави, че и в Хилендарския манастир имало много дървеници.

Поне там нямаше да ходя. Ей, че се притесних.

Сутринта се успахме. Наскачахме виновно два часа след началото на службата и когато отидохме до църквата, нейната врата беше заключена. Истината беше, че храмът нямаше как да приюти всички богомолци и затова монасите бяха затворили портите. А може и заради мен да е било – помислих си аз. Зер на никой не му трябва да си губи времето в общение с грешен идиот като мен.

Закуската беше много питателна. И имаше пак кана с вино. Хм, интересни хранителни навици имат в манастира Пантократор. Май не пият вода.

Сбогувахме се с това прекрасно кътче и добрите му монаси. Не можах да си кажа сбогом със Саша, но се помолих за него и за семейството му.

Бих искал да добавя нещо специално за руснаците в Света гора. Много са. Страшно много, а най-впечатляващото е това, че немалко от тях са военни. Имам усещането, че идват в Атон направо от бойното поле или непосредствено преди влизане в битка. Огромни мъжаги със сурови лица. Става ти страшно, когато ги видиш как тези страховито изглеждащи войници коленичат и смирено се молят за закрила…или за опрощение на греховете си. Само руските войници и офицери, Господ Бог и Света Богородица знаят какво са вършили по време на битките си. Но е повече от ясно, че са изключително религиозни.

Край такива преминавах леко и незабележимо като колибри. Да не ги стресна, че знам ли. Току виж ми извият врата.

 

                                                    -7-

Скочихме в някакво пристигнало микробусче и потеглихме към Кареа.

След много много завои нагоре и надолу по живописните склонове на Света гора стигнахме административната столица Атон.

Като архитектура прилича на нещо средно между Созопол, Стария Несебър, Велико Търново, Котел или Трявна. Каменни паважи по улиците. Каменни стени на къщите, дървени стряхи, керемидени покриви. Магазинчета за сувенири. Ресторанти. Магазини за туристическо облекло и обувки. И освен това църкви. Много църкви.

Ще ви разкажа за една от тях.

Преди векове на нейното място имало малък параклис, в който служили монах и един послушник.

Една вечер точно започнали да се молят на Света Богородица и на вратата се почукало. Отворили и видели срещу себе си някакъв странстващ монах. Той влязъл в храма и попитал своите домакини към кого отправят молитва. Обяснили му, че се молят на Божията майка, а той ги послушал малко и после ги попитал дали искат да им каже как правят това на мястото, откъдето идва.

После помолил за една каменна плоча, взел я и буквално с показалеца си изсякъл молитвата към Света Богородица „Достойно ест“

Тогава монахът и послушникът от малкия параклис разбрали, че срещу тях стои не кой да е , а самият Архангел Михаил, който оставил на православното християнство текста на молитвата към Божията майка.

Така се родила легендата, а на мястото на малкия храм днес е съградена красива църква. Влязохме да я разгледаме.

Един монах ни посрещна и ни поведе из нея. Показваше ни разни неща и изведнъж ни рече да го последваме.

Пристъпи в самата светая светих в олтара и ни даде знак да влезем и ние.

Нашият водач, Отчето се изуми. Каза ни, че никъде не е виждал такова нещо.

Влязохме и видяхме как „светият престол“ е обграден с лента, а зад него има огромна икона на Света Богородица. Монахът, който ни въведе вътре ни обясни, че иконата е изключително свята за православното християнство.

Бях взел няколко кръстчета от едно магазинче и ги подадох на свещеника да ги освети.

Навън нашето Отче ни обясни на какво сме станали свидетели и какво точно сме видели.

Обясни ни, че никой не може току така да пристъпи в олтара на църква и че ние трябва да сме благодарни, че сме получили такава възможност. След това ни разказа, че „светият престол“ не е място за сядане, както аз лично бих си помислил, а мястото, върху което се извършват светите тайнства по време на богослужение. Представлява нещо като каменен постамент, върху който е положена огромна мраморна плоча. А чест опод самата плоча са поставени частици от свети мощи, които изпълват със святост дадения храм.

„Да разкопаеш олтар на древна църква, за да извадиш оттам свети мощи е светотатство и богохулство“ – рече отчето и се прекръсти, а после ни припомни няколко такива примера от последните години в България, които бяха представени като велики археологически открития. Всъщност ставало дума за обида срещу Бог и срещу християнската вяра.

Значи тия работи …в Созопол, в Плиска и по други български градове???

Ами сега? Какво би казал тогава Онзи, Чиято Глава Трима Папи Са я Галели и който много обича да се тупа по гърдите, че е дал пари за археология.

С Бизнесмена решихме да използваме оставащото време в Кареа, за да обърнем внимание на местните кулинарни традиции. Смятам да похваля и него и себе си затова, че не се изкушихме да си купим бира или вино. Отдадохме се на простото удоволствие да си поръчаме боб. Фасулаки. Ама, таквоз едро фасулаки беше, че …И вкусно и засищащо.

Ометохме боба в чинията до последното парченце.

И дали заради ситостта, дали заради хубавия ден, ама аз избрах жена ми по „УОТСЪП“, включих видеокамерата и направих един директен видео репортаж от Света гора.

Виж това, виж и това, ами тук- а тя от дома ни цъкаше с език и възхитено коментираше, че е много красиво. И изведнъж се стих нещо.

Ужас!!! Ами, нали тук женски крак не стъпва…ами, женско око може ли да види???

Край, нов грях. Направо ме обля ледена пот от ужас, че мога да се превърна в история за грешника, върху който се е стоварил божият гняв и да разказват за мен на следващите поколения поклонници

„Преди много години един българин дошъл тук, в Кареа и показал на жена си и дъщеря си по мобилния си телефон прекрасната Света гора и бил наказан…“

Господи помилуй, Света Богородице прости ми и се застъпи за мен и …ъъъ…ето, на…изключвам телефона…няма повече да правя така.

Уф….дано ми се е разминало.

Пусти страх.

Върнахме се на централния площад в Кареа, където постоянно идваха и тръгваха микробуси и джипове.

Най-сетне се появи и транспорт в нашата посока. Качихме се и тръгнахме към Мегали лавра. Великата лавра. Един от най-богатите и могъщи манастири на полуострова. Добре де…Руският манастир е сигурно по-богат, но той е някак …по-късно ще кажа за него.

По едно време шофьорът спря и отвори вратите на превозното ни средство. В нищото слязоха двама души, а единият от тях куцукаше ужасно. Но продължиха нанякъде двамата. Ние потеглихме и ги оставихме да следват пътя си.

Имах усещането, че се клатушкахме по завоите часове. Честно казано, ако трябваше да изминем това разстояние от Кареа до манастира пеш, щяхме да изгубим целия ден.

А може би нямаше да го изгубим. Можеше дори да спечелим.

Знаете ли…да странстваш по пътеките и из прашните пътища на Света гора е много особено усещане. Нещо като модел на живота е. В това пътешествие има височини, има и спадове. Понякога е лесно, друг път е трудно. Уморяваш се, отчайваш се, изгубваш се, пред отказване си, но все намираш сили да продължиш или намираш нещо или някой, който да те води.

Хубаво преживяване е. Може с часове да вървиш из храсталаци или гората, но в един миг пред очите те се появява самотен  залив. Красив в своята самота.

Виждаш някъде в далечината остров Тасос, ако си от тази страна на полуострова или пък гледаш връх Атон, стига да не е обвит от облаци.

Мяркаш параклиси, минаваш покрай каменни или дървени кръстове. Някъде, сгушени в долчинки стоят параклиси. Другаде по възвишенията се извисяват гордо каменни скитове.

Пъплиш като мравка из този безкрай, чувстваш се малък, дори понякога жалък, но същевременно не изпитваш страх, защото някак вярваш, че има кой да бди над тебе и да не те остави сам в беда.

Хубаво е да знаеш, че можеш да потропаш на вратите на някой манастир и че там ще ти дадат да се освежиш, че ще те нахранят, а ако се наложи и ще те подслонят.

Скитането из Света гора променя светоусещането. Виждаш с очите си красота, но можеш да я видиш в теб самия. Защото всичките тези молитви на монасите, отключват нещо в тебе…

Свято място е тук. „Намолено“ място, както се казва – обясни моите трепети Отеца, който ни водеше насам натам из Атон.

Сигурно затова са се случвали и толкова много чудеса.

…хм…тия изоставени багери и трактори, опасани от бурени не са към чудесата, нали?

По едно време микробусчето отново спря. В него се качиха трима господа от възрастовата група 70+.

Тия тримата тръгнаха пеш сутринта от Пантократор – разясни Доктора, а Консултантът го подкрепи. И той ги бил видял.

Хм…значи те ще стигнат до Мегали лавра заедно с нас, а са вървяли в този зной поне седем осем часа?

Завидях им. Старите ентусиасти не бяха загубили деня си, защото го бяха прекарали заедно като пътешественици.

А ние, пътуващите в микробуса, го бяхме пропилели заради това безлично транспортно удобство.

Айде, стига толкоз лицемерни възторзи. С тази натежала от консерви и камъни раница как щях да се справя, а?

                                              -8-

Мегали лавра ви подготвя какво да очаквате още с името си. Да, величествен е. Дори има хеликоптерна площадка до него, за да могат да кацат и отлитат важни представители на православието.

Пристъпихме през портите му и зацъкахме с език. Беше като истинска крепост. С бойници и могъщи наблюдателни или отбранителни кули, в зависимост от нуждата.

Арондарикият ни прие, сгълча ни, че говорим, докато ни разяснява вътрешния ред, пък после ни донесе вода и локум. Сервира на всички и по една анасонова ракийка, ама на мен не даде. Хм, явно или ме наказа за някое от многобройните прегрешения от последните ми дни или прецени, че ще се напия от 25 грама и ме спаси от този позор.

Само на мен не сервира значи. Лично отношение съзирам аз тук.

Настаниха ни по стаите, които се оказаха леко схлупени помещения с дървени подове, застлани с окаян балатум, дървени стени, дървени греди по дървените тавани и …виж, ти!!! Целите стени бяха осеяни с кървави петна. Каква ли нощ ни очакваше.

По време на вечерната служба ме впечатлиха няколко неща. Централната фигура беше някакъв относително млад свещенослужител с очила. В моментите, когато трябваше да чете молитвите, се затрудняваше и сричаше. Да, всички се отнасяха с него с огромно уважение и почит, но и без да знам гръцки език, усещах, че сричаше. То и затова един много възрастен монах нещо все му шушнеше и го поправяше. Чудна работа.

Оказа се, че е гостуващ представител на църква от Сирия или Ливан, при това с толкова висок сан, че му бяха оказали честта да води службата. Аха, затова сричаше гръцките молитви.

Леко се притесних и за друг монах. Клетият бягаше от единия край до другия и изчиташе по един ред от молитвата, която двама монаси пееха. Изпълняваше нещо като ролята на суфльор, ама много неблагодарна роля си беше. Горкият.

Беше си доста дълга служба. Май най-дългата възможна вечерня.

След нея нашият Отец ни сподели, че служението наистина било изцяло по канон и в него не била пропусната ни една дума. Педантизъм значи, а?

Зададе се вечерята. Каква трапезария. Какви стряскащи стенописи по стените наоколо. Само образи от Страшния съд. Че то човек може да загуби апетит тъй.

Но трапезата. Мегали трапеза. Огромна. А масите, край които седнахме, бяха мраморни. Поставени тук навярно някъде около X век. Значи преди мен на това място, където аз седнах, са се хранили над десет века най-различни хора. Ехаааа

Ехааа…вечерята беше макарони с морски дарове, т.е с октопод. И вино и ябълки. Мегали вечеря си беше.

Само дето времето за нея беше кратко.

Звън, игуменът и монасите бързо излязоха и ние след тях. Още една служба.

Този път си беше нещо като инструктаж. Поведоха ни, показаха ни, наизкараха десетки ковчежета и други съдинки със свети мощи.

На Свети Георги, на Свети Андрей, парченце от покривалото на Богородица, кръста на Свети Атанасий…и какво ли още не. Пак подадох кръстчетата, които закупих в Кареа, за да ги осветят. Този път обаче благословиха и мен. Помазаха ме с елей по челото. Мен, грешникът.

После питах един монах

„Отче, как се нарича църквата, в която сме сега“

А той ме изгледа някак странно и ме пита на свой ред

„Ортодокс?“, демек „Ти, православен християнин ли си“

Пък аз отговорих „Ъхъ, ортодокс“

Тогава монахът ме запита откъде съм и когато му казах, че ида от България, светиня му рече благо „Ааа, Вулгария“ и ме потупа по рамото.

После ми каза, че това е църквата, носеща името на Свети Атанасий Светогорски, а светите можи в големия ковчег в лявата част на храма принадлежат точно на този светец.

Ето, че научих още нещо.

А тия всичките хора в предверието на храма, които тъжно стоят на дървените кресла какви ли са – зачудих се аз?

Оказа се, че са италианци католици, англичани и германци протестанти и американци …кой знае какви. Тях не ги пускаха вътре в лоното на самия православен храм

Отвън нашият Отец ни обясни, че православната църква е истинска пазителка на ВЯРАТА и затова не допуска в храмовете си по време на служба друговерци.

Сетих се, че съм бил на литургии в католически храмове в Париж, в Мадрид и в Рим и че там никой не ме попита какъв съм, а отчето коментира спомените ми така

„Католиците са еретици“

Ми, де да знам какви са. Но съм влизал в десетки техни храмове и никой не ми е казвал, че съм нежелан.

Айде сега, да не взимам нов грях на душата си. Прости ми Господи.

После се разходих извън манастира. Бродих из маслиновите горички край зидовете му. Изпълних заръката на жена ми да откъсна една узряла и една зелена маслинка, за да ги посади, макар че всезнаещият ми приятел Доктора и Консултанта ми обясниха, че нищо няма да се хване, щом не е малка фиданка, но в края на краищата аз тях ли ще слушам или жена ми. Каквото каза моята императрица, туй направих.

Снимах залеза, изщраках още двеста триста кадъра на манастира и се прибрах зад стените му.

Прибрах се. Не се изкъпах, защото Доктора каза, че дървениците и гадовете на посягат на мръсна кожа. Изкарах от торбата с лекарства спрей против кръвосмуци и се напръсках така обилно, че върху кората от мръсотия добавих втора защитна броня от репелент. Завих се с чаршафа и…

И нека нощното шоу започне сега.

В стаята бяхме петимата български скиталци. Забравих да спомена, че строгият архондарикий разпредели при нас някакъв клет италианец. Защо клет ли? Ами…защото…

Защото нощта на този човечец се превърна в кошмар.

Ще се опитам да я пресъздам през неговите очи.

О, мамма миа, о, мио падре, ооо, фратело мио…първо тия българи се хилеха и смееха часове наред по най-просташки начин. Безсрамници. За какво цвилеха толкова много не знам, ама ми скъсаха нервите. После един от тях явно беше ял боб през деня и започна на неравни интервали да стреля като гаубица през ауспуха си.

Грохот и смрад ме атакуваха безспирно, а един белокос тип с телосложение на едногърба камила не спря да се хили и цвили. Идеше ми да го удуша. А този с боба до главата ми не се измори да пърди. Не беше стая, а душегубка.

После заспаха, ама трима от тях захъркаха ужасно силно, а онзи с боба продължи неуморно да ме обгазява и да пробва да ми пукне тъпанчетата с грохота на газовете си.

А след това стана най-страшно…

Скузи, Микеле, Джузепе, Виторио, Енрике или както се казваш там, ама оттук ще продължа аз. Историята вече не е само твоя. Ти само дай знак, ако пропусна нещо.

Само да уточня нещо. Онзи с газовете от боба не бях аз…друг беше.

И тъй сред целия този шум от пръдни и хъркане, в целия този смрадлив ад аз съм заспал. По едно време ме събуди необичаен звук. Все едно се триеха два огромни камъка на воденица, за да стрият пшеница на брашно.

Отворих очи и що да видя. Доктора си трие …хм…двата камъка в слиповете, ама не изглеждаше като ентусиазиран мливар или воденичар, а по-скоро като човек, който е попаднал насред „некъф ужас, некъф ад“, както се пееше в онази песен на Ъпсурт.

Приятелят ми буквално се дръгнеше страдалчески и ноктите му драскаха по двата му камъка, туй де …по кожата на слабините му.

Прошепнах му „Какво става, бе???“, а той отвърна „Изядоха ме тия гадове“

Дървениците!!! Мамка им.

Доктора стана, светна с фенерчето на телефона си и започна да унищожава дървеници по чаршафа си. Беше сюрреалистичен момент. Осветява, кокори се, натиска с нокът и оставя кърваво петно по чаршафа и така около трийсетина пъти. Ръцете му и спалното му бельо се окървавиха зловещо. Истински психотрилър.

Казах му да си свали фланелката и да го напръскам с вълшебния спрей срещу кръвосмуци. И той послушно си я свали и застана на колене на леглото си, а аз се надвесих над него, осветих го с моето фенерче от теле